„Денят, в който зарязах всичко“ от Ан Тумио [ревю]

Тази книга дойде в правилния момент.

От страшно много време ми се пътува, ала все едно или друго нещо изникват по пътя ми и аз все оставам на едно и също място – вкъщи. Работата, приятелите, семейството. Това винаги са били причини, поради които не нарамвам раницата и не тръгвам някъде, просто да пътувам, да се махна от ежедневието, от лудницата в града, от сивотата.

Подобно нещо се случва и на Уенди. Само че с тази разлика, че животът ѝ изведнъж поема много различна посока. Родителите ѝ умират, оставяйки ѝ огромния си апартамент в наследство, шефът ѝ я притиска, адвокатът също. Освен това депресията от загубата на родителите чука на вратата заедно с непоносимата братовчедка, чиято компания обаче Уенди не може да избегне.

Едно от най-смелите и умни неща, които прави, е всъщност да приеме едномесечно предизвикателство Yes, girl. В рамките на този месец французойката  ще трябва да се съгласява и да приема с широко отворени обятия всяка приумица на съдбата. Ето така нашата депресирана и свикнала със скучното си ежедневие Уенди се оказва на път за Аржентина с двама братовчеди за сватба на човек, който въобще не познава.

Много смело, нали?

Честно казано, бях изненадана от начина, по който авторката накара героинята да се размърда. Малко ми беше писнало да чета мрънканията ѝ и да я съжалявам за загубата на родителите ѝ. Вярно, че сигурно много боли, ама депресията ѝ ми дойде твърде много. Ето защо се зарадвах изключително много, когато срещна двамата братовчеди. При това единият страшно много ѝ допадна… Да, и аз това си помислих – една любов би оправила всичко.

Само че нещата не се развиха по начина, по който исках…

Някъде между сватбата и плануваното аржентинско приключение Уенди се разделя с компанията си и продължава пътуването си сама. Мисля, че именно тук започна нейното приключение. Докато посещава страшно много красиви места, които ѝ взимат ума, Уенди се запознава и с много хора, които оставят по една малка частичка от себе си в ума ѝ и я учат на много неща за самата нея. Йога, гледачка, сладко шведско момче… Това са само част от нещата, които в крайна сметка водят Уенди на най-важното пътуване – пътуване към самата себе си, което отдавна е трябвало да започне.

„Денят, в който зарязах всичко“ е един много лек и приятен роман, който ме изпълни с надежда, че всичко може да се оправи. Може би пък философията Майната му не е толкова лоша. Май и аз трябва да я пробвам. Научих от главната героиня, или по-скоро си припомних, че не е никак зле да обичаме онова, което имаме, дори и да ни се струва грозно, даже отвратително.

Обаче… Да, винаги има едно обаче. Това, което прочетох, не ми беше достатъчно. Имам предвид че образът на Уенди можеше да бъде малко по-задълбочен, малко по-… сериозен? Та тази жена е на 26 и все още не знае какво иска от живота. Нищо лично, просто не харесвам такива хора. Тази обърканост страшно много ме отблъсна и всъщност е основната причина да оценя книгата с три звезди. Имаше моменти, в които авторката аха-аха да тръгне по правилния път, в който наистина щеше да ме накара да се замисля наистина сериозно върху книгата, ала веднага обръщаше назад и поемаше по вече утъпкания път на клишираната история за жена, която има нужда от промяна в живота си.

Въпреки това харесах „Денят, в който зарязах всичко“. Няма да я прочета отново, ала бих я препоръчала за следобедно четиво, с което да разтоварите от тревогите.

А вие приготвихте ли багажа? Къде ще пътувате?