„Догодина в Хавана“ от Шанел Клийтън [ревю]

Винаги ми се е искало да пътувам. Шанел Клийтън ми подари тази възможност.

Винаги съм харесвала мисълта просто да захвърля целия си живот, да избягам с някой красавец и просто да пътувам. Само че не ми стиска – харесвам си „скучния“ животец на фанатичен читател и това е.

Затова и толкова много харесах „Догодина в Хавана“. Освен че е структурирана по любимия ми начин – две линии на сюжета, изпълнени с любов, съдбовност и напрежение, на пръв поглед уж леко преплетени, но всъщност направо сраснали се.

Историята, която ни разказва Шанел Клийтън, започва през далечната 1958 година в Куба точно преди президентът да бъде свален. Елиса Перес е всичко, за което едно кубинско момиче си мечтае – богата наследница, близка със семейството си и защитена от все по-често избухващите граждански недоволства. Ала онова, което кубинските момичета не подозират, е, че Елиса чувства всичко това като затвор – влюбена е в революционер и осъзнава, че любовта им е повече от невъзможна.

Романът започва с нейното бягство от Куба.

Почти петдесет години по-късно Марисол Ферера, внучката на Елиса, е изправена пред предизвикателството на живота си – да отнесе прахта на баба си в Куба и да открие перфектното място за последно убежище на покойната кубинка.

Само че всичко това е ужасно трудно. Куба и Щатите точно започват да затоплят отношенията си след смъртта на Кастро и журналистите, каквато е Марисол, не са добре приети на острова. А потеклото на младата жена въобще не улеснява нещата.

С общи усилия Марисол успява да стигне до Куба, където ще отседне при Ана – дългогодишна приятелка на баба ѝ, и нейното семейство. На летището амерканката е посрещната от внука на Ана, Луис.

За всички е ясно,  че Марисол ще се влюби в Луис. Даже повече от ясно е, че любовта им ще бъде луда, страстна и също толкова невъзможна колкото е била любовта между Елиса и нейния революционер. Точно това започна да ме разочарова в книгата – предсказуемото развитие на сюжета, и ме накара да я затворя за един месец. В крайна сметка, обаче, реших да ѝ дам втори шанс.

С всяка стъпка на Кастро към Куба, разстоянието между принцесата на кубинското висше общество и революционера се увеличава. Двамата разбират всъщност колко са различни един от друг, въпреки че в същото време си приличат страшно много. Звучи точно като нещо, което би ви казало някое влюбено момиче сега, нали?

В интерес на истината, невъзможната любов на Елиса и Пабло ми се стори много по-достоверна отколкото тази на Марисол и Луис. Може би защото още с началото на книгата читателят разбира, че има една обреченост, която влюбените, разделени от Кастро и режима му, не могат да избегнат. Може би именно ясно подчертаната трагичност на взаимоотношенията им ме подтикна да харесам именно Елиса и Пабло. До толкова, че смятам образите на Марисол и Луис за недостоверни, дори наивни и незавършени. Някак не успях да вляза в обувките на младата журналистка, да се припозная с нейните мъки и да изпитам нейните трепети…

Но абсолютно тръпнех при началото на всяка глава, разказвана от гледната точка на Елиса. Животът ѝ след като се запозна с Пабло започна да лъкатуши по баири и низини, които не си представях, че може да поеме. За няколко месеца животът ѝ бе изпълнен с такива обрати и толкова терзания, че неведнъж очите ми се пълниха със сълзи.

Определено тя е моята любимка.

„Догодина в Хавана“ е един от романите, които не ми се искаше да свършва. Въпреки че си дадох известно време почивка преди да го завърша, наистина го харесах и смятам, че е нещо, което бих препоръчала за всяка почивка. Лек и приятен роман, който носи екзотичните аромат на пури и вкус на скъпо шампанско. Роман, сладък като захар. Толкова сладък, че накрая ти горчи.