„Аутопсия на една любов“ от Виктор Пасков [ревю]

„Аутопсия на една любов” е вече тук. Най-накрая с ново издание. Най-накрая вече прочетена.

Още откакто прочетох „Балада за Георг Хених” и „Германия – мръсна приказка” тръпнех в очакване за преиздаването и на последният от емблематичните романи на Виктор Пасков. Разбира се, издателство Сиела не ни разочароваха и наскоро ни зарадваха с чисто новото издание, което в духа на предните две преиздадени книги на автора е с твърди корици. И този път корицата е артистично създадена от Дамян Дамянов, но за първи път на мен ми харесва толкова много нещо, създадено от този художник (обикновено не е така).

В „Аутопсия на една любов” Виктор Пасков ни пренася в късния етап от живота си, когато вече наближава петдесетте. Малко след като Берлинската стена е паднала и Желязната завеса е изчезнала музиканти от всякакви държави „нахлуват” в Германия и отнемат хляба на онези, които дългогодишно вече се занимават с музика.

При една от почивките си в отпуск в България Пасков се запознава с Ина – добре сложена червенокоса убийца на чувства, която знае какво точно иска и как да получи. Напълно уверена в способностите си, Ина е онази фатална жена, за която всеки мъж бленува да срещне. Тя е независима, отворена за всякакви преживявания и… всеки се влюбва в нея. Тя не скрива от новия мъж в живота си, че нито не е наплашена девица (дори напротив), нито очаква отношенията им да бъдат дългосрочни. Според нейните думи тя е изкусен инструмент, на който може да свири само невероятно талантлив музикант.

Разбира се, Виктор се разболява от фатална любов по нея. Макар и предупреден от двете самоубийства на нейни бивши, които е изоставила, музикантът се впуска в приключението между две тела, еротични фотографии и предизвикателства. След края на отпуска се налага да се върне в Германия, а там установява, че вече невъзможната му любов е създала още по-огромен проблем – той не чува ритъма, не може да свири вече.

Романът сам по себе си е едно безкрайно пътуване в миналото и настоящето на Виктор Пасков, преди и след като се влюбва в тази фатална жена. Честно казано, на моменти това ме объркваше, но веднъж схванала похватите, използвани от автора, бързо успях да се ориентирам в лабиринта от чувствата в романа. А те са много! Извират като гейзер в различни нюанси – розова сладка любов, нажежена до червено страст, ярколилава похот и черна самота. Това е едва шепа от онова, което преживява Пасков заради невъзможната си любов по този инструмент в женски образ, който е срещнал.

Не отричам, че езикът в „Аутопсия на една любов” е много пиперлив, дори на моменти е открито вулгарен. За мен обаче това бе нужен похват, който трябваше да бъде използван, за да бъде описана Ина в цялата ѝ светлина на една недостижима богиня на любовта, в каквато я превърна Пасков пред мен. Точно заради това ѝ и се възхищавам – тя е свободна, не я интересува мнението на другите и знае какво иска и как да го получи. Нещо като самата мен, но не съвсем. Може би именно защото се припознах в образа на главната героиня, толкова много харесах и самия роман.

Истината е, че „Аутопсия на една любов” ме обсеби. В сравнение с „Балада за Георги Хених” и „Германия – мръсна приказка” беше по-слаба, но интензитета на вманиачаването ми по нея бе много висок. Със сигурност ще препрочета романа, защото вярвам, че Виктор Пасков е един модерен български класик, ако мога така да се изразя, чието творчество трябва да се прочете поне веднъж в живота. Аз бих си подарила това преживяване повече пъти.

Това е роман, който, поне лично за мен, толкова ясно ни показва колко пагубно е да се влюбиш, каква отрова всъщност е това толкова „прекрасно“ нещо, по което въздиша целия свят. „Аутопсия на една любов“ е именно това – аутопсия. Аутопсия на едно мъртво „аз“, чиято цел е да разберем причината за смъртта. Иска ли питане каква е? Разбира се, че влюбването.