Публикувано в Българска худ. литература, Ревюта

„Остайница“ от Рене Карабаш [ревю]

Аудио книгите се броят за прочетени книги, нали?

0Не прочетох „Остайница“, когато беше нашумяла. Не я прочетох и когато приятели и познати ми я препоръчваха един след друг, надпреварвайки се да сипят хвалебствия за нея. Отворих я тогава, когато го почувствах правилно за себе си, когато сметнах момента за подходящ да бъда изсмукана от удобното си читателско леговище и изплюта някъде в другия край на Вселената с безвъзвратно кървящо туловище и ехтящи в главата ми гласове на приятелите, които повтарят „Казах ли ти? Хареса ти, нали?“. И аз знаех, че ще ми хареса, драги мои приятели. Дори без вашите постоянно бомбардиращи ме препоръки, отново и отново предлагащите ви ръце, в които лежеше тънката книжка на Ирена Иванова, по корица Рене Карабаш. Знаех, че тази история ще ме отнесе. Затова чаках… чаках.

Моментът настъпи.

Бекиа е едно от последните деца в малко албанско селце. Бекиа е смела, вярна и още от корема на майка си чува разни неща – например, че баща ѝ иска син. Вместо това се ражда тя. А да бъдеш жена в Албания е все едно да бъдеш никой.

„Най-ценният метал в Албания е свободата“ казва Бекиа, но за да получи свободата си една жена, тя трябва да се раздели с всичко мило и скъпо – с роклите, с обувките, с името си, с леката си походка дори и възможността някога да създаде семейство. Да бъдеш остайница, според законите на Канун на Лека Дукагини, означава да забравиш пола си и доброволно да предадеш целия си досегашен живот, да го смениш с друг, в който ще носиш панталони, ще участваш в кръвни вражди и да бъдеш ценен.

Бекиа се превръща в Матя, а Матя… Матя се губи. Той никога не е съществувал, Бекиа също никога не е била. Сякаш целия въздух свисти от гърдите на читателя, докато последният се чуди кой разказва и кой се е появил първи.

На татко момчето…

Повествуванието е едно измъчено, щастливо, жестоко бълнуване, в чиито00 лепкави следи се оплиташ без да се бориш, напротив, продължаваш смело напред, изгарян от треската на любопитството. Съдбите на две момичета, споени от забранена любов, един покаял се брат и баща, охотно влязъл с единия крак в гроба, покосен от кръвна вражда заради едничката чест, се преплитат безмилостно и даже някак невероятно, за да роди тази невероятна история.

До последната думичка нямаш представа какво се случва или ще се случи. Всъщност знаеш ли къде се намираш, ако трескаво се задъхваш при всяка прочетена дума и бързаш, бързаш да четеш без да искаш да стигаш края?

Това ти причинява тази история едно безпощадно пропадане в кладенеца на суровата действителност, в която твой близък те обрича на смърт, женихът ти може да те застреля, „защото не си чиста“, а ти нямаш право да се защитиш. Според Кануна има само едно решение – да станеш остайница и да продадеш бъдещето си за едната свобода.

И въпреки или именно заради стила на Карабаш препоръчвам „Остайница“. Бегло ми напомни за „Аз още броя дните“ от Георги Бърдаров най-вече заради района, в който се развива повествованието. Без да се замисля обаче бих предпочела да препоръчам, да подаря и да не спирам да говоря за „Остайница“, която спечели специално място в дните ми.

Автор:

Читател е достатъчно, за да се опиша ;)

2 коментара към “„Остайница“ от Рене Карабаш [ревю]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s