Публикувано в Блогмас, Блогмас 2019, Исторически романи, Ревюта

„Татуировчикът на Аушвиц“ от Хедър Морис [ревю]

Винаги съм харесвала романи за Втората световна война. Ето защо отворих „Татуировчикът на Аушвиц“ без да се замисля.

4Хайпът по романа на Хедър Морис беше почти в средата на тази година, около Пролетния базар на книгата, където, ако не греша, беше и на щанда на издателство Рива току-що излязъл от печатниците. Тогава реших да пропусна да го прочета, защото всичко живо, което имаше сили да стигне до базара, си го купи и прочете. Не си падам по масовата истерия около дадена книга. Не мога да чета роман, който всички други четат. Просто се бъгвам. Затова оставих прочита за по-нататък и този миг дойде, най-накрая дойде.

„Татуировчикът на Аушвиц“ разказва историята на Лале Соколов, който през 1942 година попада в Аушвиц. За да спаси семейството си, Лале се записва доброволец и напуска родната Словакия без да знае накъде ще го отведе бъдещето. Така попада в едно от най-адските места по онова време.

По стечение на обстоятелствата Лале става главният татуровчик на двата лагера – Аушвиц и Аушвиц Биркенау, където всекидневно пристигат хиляди обречени души. Въпреки тегобата на задачата си, Лале остава верен на принципите си и се опитва да помага на когото с каквото може. Така и неведнъж си създава проблеми, които ако беше някой друг, най-вероятно вече щяха да са го вкарали в газовата камера.

Точно тогава среща и Гита. Тя е най-невероятната жена, която е срещал. Няма36582334 значение с какви дрипи е облечена, нито че косата ѝ е остригана до черепа и ѝ се налага да носи кърпа за глава. Лиле е възпитан от майка си да почита жените и още от прочитането на номера на китката на Гита, а след това и срещата на погледите им, словакът знае, че това ще е онази, която ще обича до сетния си дъх.

Животът в Аушвиц и Биркенау е изпълнен с напрежение, страх и умора. Лале снове от единия лагер към другия, опитвайки се да жонглира с твърде много елементи, които може да му струват живота. Ако го хванат, че вкарва нелегално храна и други вещи в лагерите, отива в газовата камера. Ако разберат, че под леглото си и в куфарчето с материали за татуиране има бижута, откраднати от нацистите, ще умре. Ако разберат, че се среща с Гита и подкупва пазачите, за да останат насаме, и двамата ще се изпарят във въздуха. Животът на Лале се превръща в неуморно балансиране между живота и смъртта, докато се опитва да помогне на всеки.

Трябва да помогне, така е възпитан. Това означава да бъдеш човек. И въпреки ужасите, които преживява натоварен с отговорността да татуира всеки един новопристигнал, да бележи някого до края на живота му, който, знае словакът, там не означава почти нищо, Лале запазва разкъдъка си. Затворниците са нищо за нацистите. Не струват дори колкото плюнката им в калта. Бити, измъчвани с неуморен труд, а накрая и убивани. Принудени да престъпят човешкото в себе си, за да оцелеят. Всеки един затворник в лагера се опитва да запази разсъдъка си в този ад – някои 5бързо губят битката.

Човечността в тази книга ме спечели. Всъщност се замислих защо толкова много обичам да чета романи за ВСВ, докато нехудожествената литература на същата тема не ме привлича толкова. Отговорът се появи много бързо – в „сухата“ литература се излага реалността много по-често под формата на сухи факти, докато аз имам нуждата да възприема същите тези факти под формата на нечия гледна точка заедно с онова, което е почувствал разказвачът. Имам нужда от емоциите, които могат да бъдат предадени под формата на роман. Чета романи за Втората световна война, защото имам нуждата да открия човешкото във всеки човек, да си докажа, че сред океана от жестокости, нечовечност, обиди и негативизъм все още съществува нещо светло и чисто.

Точно такъв чист човек се оказват Лале и съпругата му Гита, които оцеляват, дочакват края на войната и мъченията си и създават свой собствен живот. Да, завинаги остават татуирани номерата на китките им, а в паметта им – хилядите хора, с които са се запознали и съпроводили в прегръдките на смъртта, но остават и малко от себе си преди ужасите на Аушвиц и Биркенау. Остават Лале и Гита отпреди войната.

Историята на героите, запазването на принципите, с които са възпитани, е онова, което ме спечели. Начинът на предаване обаче не ми хареса. Някак си през просото, това и онова се е случило, някак си телеграфно. Сякаш Морис е пестила пари, спестявайки си думите, които е можела да напише. „Татуировчикът на Аушвиц“ определено е една велика история за двама души, които устояват на изпитанията и не губят разума си, не губят себе си в свят на лудост и жестокост. Това е роман за човечността във времена на безсърдечие и на разсъдък в моменти на умствено помрачение. Историята на двама души, които са останали хора тогава когато много други са се превърнали в чудовища.

Автор:

Читател с разнообразни вкусове и склонност да "преяжда" с книги.

2 коментара към “„Татуировчикът на Аушвиц“ от Хедър Морис [ревю]

  1. Точно телеграфичния стил на авторката ме отблъсна от творбата. Не успях да стана съпричастна към съдбите на героите, просто защото на тях самите им липсваше емоцията от изживяванията, както в лагера, така и след освобождението им. Обичам, когато чета дадена история ако не да я съпреживявам, то поне да усетя чувствата на героите между страниците. Уви с тази книга не ми се случиха така нещата.

    Харесвам

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s