Posted in Повече за мен

Теста [лично творчество]

Гледаш ме като че ли съм най-интересното нещо на света. Като че ли не си виждал момиче, което да се разбира толкова добре с непознат, когото е срещнала преди десет минути. Като че ли не си виждал човек, който попълва тест.

– Сигурна ли си в това, което правиш? – питаш ме и аз повдигам очи от масата.

– Разбира се – отговарям с привидно спокойствие, зад което всъщност се крие гняв. Бяс. Знаеше, че чувствам тези неща, когато ме заговори на онази пейка под лампата в парка. Знаеше какво ми позволяваш да направя, когато ме покани у вас, за да попълня теста. Въпросник, който определя кого ще убиеш.

Стискам молива и казвам:

– Решена съм. Ще го направя. Заслужават го.

А всъщност се чудя дали съм права.

Намери ме в парка, мокра и самотна – също като изхвърлено коте, което търси новия си дом. Предложи ми цигара. Отказах „Благодаря, но не пуша”. Мисля, че усети колебанието в гласа ми, появило се за три секунди. Бях спряла цигарите едва от седмица. Седна до мен и започна да ми разказваш история, в която главната героиня е съсипана и изоставена от всички. И понеже е много наранена, решава да убие всеки, който смята, че има вина. Всичко в нея умира заедно с постигането на целта, чувства се безполезна, безцелна, лута се в света без желание за живот… Докато един ден не решава да предаде уменията си на друг. За целта обаче трябва да намери съвършения ученик. Ето така се стига до създаването на теста.

„Ако имаше възможност да отнемеш нечий живот”, попита ме и ме погледна с измамно невинни очи, „чий би бил той?”

Не се поколебах, изрекох техните имена. На хората, които бяха причината да бъда в парка – мокра до кости, без капка положителна емоция и съсипана до последния атом на съществуването си.

Изправи се, а аз те последвах. До дома ти.

– Ето го и теста – каза, подавайки ми още до вратата няколко листа. – Ако имаш правилните резултати, ще изпълня желанието ти.

Замръзнах на място. Наполовина в апартамента ти. Наполовина в коридора. Не знаех дали се шегуваш, или казваш истината. Навярно прочете нерешителността в погледа ми понеже кимна и ме подкани да вляза. Отправихме се директно към кухнята.

Сиви гранитни плочи навсякъде. Сиви шкафове по стените. Сиви столове край сива дървена маса. Всичките тези цветове или по-скоро липсата им ме залюляха в стряскащия танц на реалността. Изведнъж си дадох сметка какво правя – бях сама, беззащитна, в дома на съмнителен тип, който ми предлагаше да убие когото поискам, ако попълня правилно някакъв тест, който ми дава.

В този момент усети колебанието ми за втори път. Точно обмислях как мога да се втурна обратно към вратата в опит да избягам, когато протегна ръка към мен:

„Финтан.”

Ни повече, ни по малко. И всъщност това ми беше достатъчно. Защото ти бе Финтан, а аз бях Мария. Подадох ти ръка и също се представих. Сметнах, че не е случаен сблъсъкът от значенията на имената ни. Това бе съдба… поне така си мислех.

Приех чашата вино, въпреки че бях пила достатъчно и седнах да реша теста, от който зависеха животите на двама човека.

Въпрос 1.

Ако можеше да отнемеш собствения си живот, как би го направил? Защо?

Първото, за което се сещам, е да се обеся. Свеждам ръка, за да запиша отговора си, но почти веднага се отказвам. Не, не! Вижда ми се прекалено грозно. Просто някой да ме открие висяща от тавана. Ужасно! Да се застрелям тогава? Не, ще изцапам прекалено много около себе си, а е и възможно да не уцеля съвсем където трябва, за да умра. Ако пропусна дори на милиметър от точното място, мога да си живея цял живот с дупка в черепа, прикована на легло, зависеща от другите. Не, не става. Да изгълтам с шепа хапчета? Никога не съм харесвала лекарствата. Най-вероятно ще повърна веднага след като ги погълна. Да се намушкам с нож ми се струва прекалено болезнено. Изключвам възможността да се хвърля от сграда, защото отново ще да стана на пихтия. А всъщност не изглеждам никак зле. Какво ми остава тогава? Да се хвърля под някой влак, трамвай или дори кола? Ще създам прекалено много грижи на шофьора.

Повдигам за миг молива и го захапвам. Продължаваш да ме наблюдаваш с поглед, който се обзалагам, че е запазен единствено за тези моменти. Моментите, в които някой попълва теста.

Естествено, връщам се към първия си отговор. Изписвам бавно, преценяващо, отпускайки си време да размисля. Не го правя.

Обесване. Бързо и без право на размисляне. Чисто и просто.

Въпрос 2

Защо би се самоубил?

Какъв, по дяволите, е този въпрос? Защо продължаваме с въпроси за моята смърт вместо за нечия чужда? Например на хората, които искам да умрат.

Присвивам очи, концентрирам погледа си върху мястото, на което се докосват пръстите ми и молива. Мозъкът ми превърта всички отговори, които се появяват стремглаво и се разбиват в стените на черепа ми като морски вълни:

Заради него, мъжът, когото обичам. Предателство. Несподелена любов. Работата. Проблеми в семейството. Самота. Прекалено много хора в живота ми. Тежко минало (което, за щастие, нямам). Кофти отношения с много близки хора.

Когато дописвам последното, разбирам смисъла на въпроса ти. Обръщам молива да изтрия отговора, но ти вдигаш сепнато ръка и възразяваш:

– Не, не можеш да триеш.

Свеждам очи първо към листа, а след това отново те поглеждам. За първи път забелязвам белите кичури в косите ти. По челото ти се надпреварват бръчки, а в ъгълчетата на устните ти се спотаява циничен смях. Сигурна съм, че всекидневно го пращаш право в лицето на живота.

– А мога ли да променя решението си кого да убиеш? – питам те и цялата се изчервявам. Подозирам, че ако ми дадеш възможността да кажа нечие друго име, ще го направя. И ти ми даваш тази възможност.

– Но само веднъж. И то преди края – добавяш и се подсмихваш под сребристия си мустак. – Но не можеш да се откажеш съвсем. Трябва някой да загуби живота си!

Въпрос 3

Какво смяташ, че се намира отвъд смъртта?

Този въпрос е лесен. Усмихвам се едва, все едно вкусвам от онова, което се намира от другата страна.

Свобода. Прошка. Живот.

Обмислям известно време дали да не добавя нещо, но в крайна сметка се отказвам и отново те поглеждам. Погледът ти се е впил в мен сякаш съм първата, която попълва този тест. Сякаш от мен зависи как ще се развие този експеримент.

– Мисля, че съм готова – едва казвам и обръщам листа към теб, плъзгайки го по сивата гранитна плоча.

Поглеждаш го веднъж. Дори втори път. Замисляш се върху някой от отговорите ми (не знам кой), а след това ме измерваш с поглед от глава до пети.

– Сигурна ли си в това, което правиш? – питаш ме за втори път, а аз ти отговарям по същия начин както и в началото:

– Разбира се.

Приемам, че съм издържала изпита. Приемам, че ще убиеш някого заради мен. Дори може би повече от един, ако ти кажа. Приемам, че си ученик на онази наранена жена-убиец, за която ми разказа в парка.

Повтарям си отново и отново наум:

Той ще убие заради мен. Той ще убие заради мен. Той ще убие заради мен. Той ще убие заради мен. Той ще убие заради мен. Той ще убие заради мен.

И така докато изречението не се превръща в нещо, от което ми се гади, нещо, което ненавиждам.

Свеждам очи към ръцете си, към теста. Единственото, което разчитам от този ъгъл е думата „прошка”.

– Кой ще бъде? – питаш ме.

– Мария. Убий мен.

Очите ти се пълнят със синева (за първи път забелязвам цвета им). Изпълват се с радост от предстоящото, с нетърпение    , с наслада от знанието, че ще избера себе си. Разчитам всичко в погледа ти.

Изправяш се и излизаш от кухнята. Когато се връщаш носиш със себе си въже. Примката се люлее заплашително.

 

  1. Финтан е галско име, означаващо „бял огън“, докато Мария от латински означава „вода.“

 

Advertisements

Автор:

Читател с разнообразни вкусове и склонност да "преяжда" с книги.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s