Posted in Повече за мен

Нищо ново в Сибир [лично творчество]

Да си призная, до преди няколко минути се опитвах да заспя. Само че както винаги се случва, не успях да заспя достатъчно бързо, за да избягам от потока мисли, който ме залива като цунами.

Мислех си за работата, за Camp Nanowrimo, който предстои април и от там се сетих за предишни свои творби. Защо да не ги споделя с вас? Какво губя, ако го направя?

Ето така се зароди идеята да споделя „Нищо ново в Сибир“ – нещо, което написах на първата Writecraft работилница (какво представлява ще ви разкажа друг път). Честно казано, бях ужасена, когато се наредихме в кръг, за да четем и наближи моят ред. А когато ужасът ми се сбъдна (да чета пред други хора, не да ми се подиграват за написаното), се оказа, че е нямало от какво да се страхувам – харесаха написаното.

Без повече да дърдоря, ще ви покажа още една частичка от себе си. Ако искате да прочетете повече неща, написани от мен, напишете го в коментарите. Също така ще се радвам да чуя мнението ви и за:

„Нищо ново в Сибир“

„Жизнь коротка.“

руска поговорка

Слънцето не беше изгрявало от три дена. Маруся не можеше да си намери място от нерви и постоянно кръстосваше из кухнята напред-назад. А това я изнервяше още повече.

– Но, Маруся, аз вече съм гладен – проплака малкото ѝ братче, дърпайки я с мърлявата си ръчичка за полата. Маруся все още приготвяше вечерята, но Коля, както винаги, се опитваше да измъкне нещичко от нея предварително. Преди няколко дни си беше изгорил ръката, опитвайки се да измъкне бисквита от пещта, но не научи урока си.

Маруся и Николай бяха единствените деца на Иван Петрович – дървар в покрайнините на едно северно селце в замръзналата пустош на Рус. В Корольовна децата оцеляваха толкова рядко, че беше истинско чудо, че Иван Петрович бе запазил своите две живи и здрави.

Руската пустош обаче му бе отнела любовта на живота. С Анастасия Соколовна се познаваха от деца. Тогава за всички от селото беше ясно, че Иван и Настя ще се оженят. Разбира се, те не можеха да се съгласят с всеобщото мнение. Когато бяха малки, двамата прекарваха цялото си време в скитане из снежните преспи. По-късно приятелството им запази невинността си, единственото, което се промени, бяха телата им и общественото мнение, че двамата вече не трябваше да прекарват толкова много време заедно. Избухна война и Иван Петрович трябваше да замине на фронта и да изостави любимата си. Години на тревоги по-късно той се върна. Някак естествено се получи, когато Настя го посрещна разплакана от щастие, че се връща невредим. Годините, в които бяха разделени, послужиха за пресяването на чувствата им. Не се измина и седмица откакто се бе завърнал от фронта, когато Иван поиска ръката на Настя. Наследил дъскорезницата на баща си, мъжът бе един от заможните жители на Корольовна. Двамата влюбени планираха да напълнят немалката си къща с деца, но ненавременното измръзване отне последния дъх на Настя скоро след като даде живот на сина си. От тогава голямата ѝ дъщеря Мария се грижеше за домакинството.

На пръв поглед нетипичния за руснаците външен вид на Маруся, както я наричаха по-близките ѝ, отвращаваше съселяните ѝ. Русите коси и зелени очи бяха дар от дявола според тях и затова се стараеха да я отбягват както можеха. Маруся не страдаше от това, даже напротив, с радост се наслаждаваше на самотата, която ѝ предлагаха, за да свърши по-бързо с домашните си задължения и да поскита между дърветата в снега. По характер Маруся приличаше на майка си, ето защо Иван Петрович не се учудваше никак, когато дъщеря му не се появеше за вечеря. Слънцето обаче не се беше показвало от три дена и Мария Ивановна се чувстваше като хванато в капан животно.

– Маруся – проплака отново Коля и задърпа полата на сестра си. Момичето му подаде една от все още горещите меденки и отново закрачи напред-назад из кухнята.

От коридора се разнесе шум, което означаваше, че най-вероятно Иван Петрович се прибираше. Коля изтича да посрещне баща си с буйни викове, докато Маруся остана в кухнята за една-две минути спокойствие. След като остави в ред диплите на иначе посмачканата си пола, девойката се присъедини към баща си и брат си. Малкият обясняваше превъзбудено да домашния дух, който му бил откраднал нещо. Маруся предполагаше, че става въпрос за оловния войник, който беше скрила, защото брат ѝ ѝ досаждаше до полуда с него.

– Дочь (1), – проговори с ниския си глас Иван Петрович. Когато беше малка, Маруся си мислеше, че ако той извика, може да срути небето отгоре им. – Коля ми каза, че домашният ни дух бил непослушен.

– Нищо подобно – изрече девойката и изтръска няколко останали полепнали трохи от полата си. – Коля отново е изгубил войника си и обвинява домовоя (2).

– Не е вярно! – изплака Коля и се притисна към ръката на баща си.

Маруся само извъртя очи. Стисна палци и погледна умолително към Иван Петрович:

– Може ли да се поразходя малко преди вечеря?

Питането беше нещо ново за момичето. Обикновено просто изчезваше в гората като оставяше баща си да есе моли за завръщането му. Не се беше губила нито един път до сега, но и не бе излизало в пълна тъмнина.

– Маруся, навън няма ни слънце, ни месечина – опита се да оправдае намръщения си отказ бащата, но след като погледна дъщеря си, басовият му глас затихна. Девойката отлично знаеше как да изпроси от баща си разрешение за каквото и да било. Тежките времена в руската пустош я бяха научили на всички хитрости, за да се възползва от свободата си. Иван Петрович въздъхна – За вечеря да си вкъщи. Маруся изпищя от радост и скочи към коридорчето, в което оставяха външните си обувки и палтата. За секунди се бе опаковала от глава до пети и вече махаше на домашнините си.

Наблюдавайки дъщеря си, Иван Петрович въздъхна още веднъж – знаеше, че дъщеря му ще се забави повече от позволеното време.

А навън Маруся вече тичаше през високите преспи. Препускаше от дърво на дърво и с треперещи от възбуда ръце галеше кората. Майка ѝ наричаше това общуване с предците. Анастасия Соколовна разказваше на малката си дъщеря за далечната и слънчева Византия, откъдето произхождала баба ѝ. Според Анастасия в малката ръчичка на Маруся имало повече магия отколкото има във всички домовои в цяло Корольовна.

Години след разказите на майка си Маруся все още се опитваше да открие магията в гората, но я посрещаха само студ, сняг и тишина.

Мракът се сгъстяваше зад гърба на девойката. Внезапно тя установи, че дърветата, към които се спускаше, не ѝ бяха познати. Секунда след секунда притичваше от една преспа към друга, но усилията ѝ бяха напразни – нищо от заобикалящото я не ѝ бе познато.

Сърцето ѝ заби лудо. Как щеше да се върне у дома?

От един от храстите се разнесе шум, който бързо прерасна в свиреп рев. Маруся стисна очи и си зашепна:

– Това е само вятърът. Само вятър. В Сибир няма нищо друго освен студ и сняг.

За нейно огромно съжаление великанът насреща ѝ не вярваше в това.

 

1. дочь (рус.) – дъще

2. домовой – домашен дух, покровител на дома при славянските народи

Advertisements

Автор:

Читател с разнообразни вкусове и склонност да "преяжда" с книги.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s