Posted in Ревюта

Пътят към приемането на смъртта

Очаквах тази книга с огромно нетърпение. Не знам защо, просто исках да я прочета. Не съм от почитателите на мемоарите, никога не съм си и помисляла да отворя нещо такова. В началото дори не знаех, че „И дъхът стана въздух” е спечелила наградата на Goodreads за най-добри мемоари. Не съм чела ревюта. Просто исках да я прочета – бях убедена, че ще ми хареса. Но не се случи точно това…

3„И дъхът стана въздух” разказва историята на трийсет и седем годишния неврохирург Пол Каланити. Отдал по-голямата част от живота си, за да бъде добър неврохирург, той може би никога не е предполагал, че един ден ще се превърне в един от пациентите в отделението. Но болестта е на лице, а ракът в белите му дробове променя живота му изненадващо.

Започнал живота си на възрастен с намерението да стане писател, Пол няма представа, че години по-късно ще работи от сутрин до вечер в неврохирургията с борба със смъртта. Няма представа, че ще стане неин вестител.

 

„Избрах кариерата на неврохирург отчасти за да проумея смъртта: исках да я преследвам, да я уловя, да смъкна плата от главата ѝ и да я погледна право в очите, без да мигам. Неврохирургията ме привличаше както заради проблемите на мозъка и съзнанието, които са неразривна част от нея, така и заради тясната ѝ връзка с живота и смъртта. Мислех си, че живот, прекаран в пространството между битието и небитието, ще ми предостави не само поле за дейност, за да вложа състраданието си към другите човешки същества в действията ми, но и ще ми позволи да усъвършенствам личността си: да се откъснеш от жалкия материализъм и от маловажните битови подробности, да достигнеш до същината на нещата, да се научиш да вземаш решения на живот и смърт, за истински важното… Да, така би трябвало да се постигне поне частично някакво духовно извисяване, нали?”

Научавайки диагнозата си, Пол поема по един осеян с много трудности път към приемането на смъртта. Жестоко е да го казвам, но според мен я приема по-лесно, защото всекидневно се е сблъсквал с нея и, както се изрази, човек привиква към нея, приема я за естествен край на живота:

 

„Всички сме смъртни. Смъртта ще дойде за всички ни- За нас, за нашите пациенти. Това е съдбата на всички живи, дишащи организми с метаболизъм. Повечето от нас изживяват живота си с пасивно отношение км смъртта – тя е нещо, което неизбежно ще се случи с теб и с всички около теб.”

 

Книгата е разделена на две части – разказ за детството на Пол и ранната му практика и за борбата му с рака. И в двете срещнах много дълбоки размисли за връзката между живота и смъртта. И двете ме разчувстваха невероятно много.

Тежестта, която поема лекарят, отговорен за живота на пациента, падна върху плещите ми и ме накара да погледна от неговата гледна точка. Познавам тази на пациентите, дължа живота си на неврохирзи, затова и приемам тези мемоари като възможност да надникна от другата страна на завесата, където отговорността е огромна, а напрежението – убиващо.

В крайна сметка, тази книга не ми хареса. Влюбих се в нея. Влюбих се в разсъжденията на един млад лекар, един млад мечтател, който, за жалост, вече не е сред живите. Бях обнадеждена заедно с него, ала накрая смъртта победи. Или почти… защото мисля, че Пол Каланити е открил смисъла на живота си.

„Обикновено за пациентите и за техните семейства операцията на мозъка е най-драматичното събитие, което са преживявали, и като такова то има огромно влияние.
Когато става дума за подобно критично изживяване, въпросът не е само в това дали ще оживееш, или ще умреш, а какъв трябва да е животът ти, за да има мисъл да го живееш. Бихте ли жертвали говора си – или този на майка си – заради няколко допълнителни месеца живот ез думи? Ще се откажете ли от зрение, за да намалите дори минималния риск от смъртоносен кръвоизлив в мозъка си? Ще се съгласите ли дясната ви ръка да спре да функционира, за да се избавите от силните тремори в нея? Колко неврологични страдания ще допуснете да понесе детето ви, преди да приемете, че за него смъртта е за предпочитане? Тъй като мозъкът определя вашето възприятие за света всяко неврологично заболяване принуждава пациента и членовете на семейството му да си зададат въпроса: Какво осмисля живота ни така, че да си заслужава да живеем?“
Advertisements

Автор:

Читател с разнообразни вкусове и склонност да "преяжда" с книги.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s